Според византийските мислители изписването на свети личности и сцени е един вид литература.Мозайки,стенописи,преносими икони са една голяма и лесновъзприемаема отворена книга за всеки, който влиза в църквата. Цел на храмовата украса е постепенното въвеждане на съзерцаващия в догамите, т.е. основните истини на вярята, приближаване на съдържанието на Писанието към новопокръстения във възвишения път на истината. Все пак най-важното основание да бъдат изобразявяни светии и най-вече самият Господ Иисус Христос – Богочовекът, е фактът, че Бог стана човек , Той се въплъти и така прие всичко човешко освен греха. По този начин изжзвявянето на това съединение на божественото и човешкото става в Църквата, а едно от средствата на това изживяване се явява богослужебна употреба на
иконите в Църквата.
От преданието знаем, че първата икона се е появила още по времето на земното служение на Иисуса Христа. Така наречената Света Убрус. Неръкотворната икона според преданието на Църквата се появила по следния начин: царят на град Едеса в Сирия – Авгар, съвременник на Иисуса Христа, се разболял от неизлечима болест, изпратил група царедворци да се срещнат с Господа и да Го поканят да дойде, за да го излекува. Иисус Христос, тъй като не можел да отиде в Едеса, избърсал лицето си с парче плат и изпратил кърпата на царя. На кърпата се отбелязало лицето Му. С помщта на този Христов образ цар Авгар оздравял. Този къс платно е първата икона.
Писмените извори ни носят малко данни за иконописци, живели в първите години след възникването на християнската община до Средновизантийския период. От друга страна, свидетелствата от Палеологовата и Поствизантийска епоха са много повече и по-обемни. За първи иконписец се смята свети евангелист Лука, който е бил по професия и лекар, в древност тези две професии били тясно сварзани помежду си. Иконата на Богородица с младенеца, дело на Лука, според благочестиво предание на Църквата се смята за неръкотворна, тъй като е била нарисувана под прякото въздействие на Светия Дух.
До днес нямаме запазени съчинения за живопистта от Византийския културен ареал между IV и XV век, което дава основание на някои автори да смятят, че знанията са се предавали от майстор на ученик или от баща на син. Дори се твърди, че учениците са се заклевали да не издават получените знания извън ателието на учителя. В книгата на Ераклиус „ За боите и изкуствата на римляните”(III,6), произхождаща от IX – X век, се разказва, че по времето на император Тиберий един художник бил обезглавен, защото разкрил изкуството за правене на ковко стъкло извън ателието, в което работел. Изнамирането на стъкло, което може да се огъва, е свързано най-вече с опитите на алхимиците да открият „философския камък”. Все пак тези изводи са направени въз основа на западната традиция в писането на трактати за живопистта, така че не бихме могли да направим такъв генерален извод и за Изтока. На Изток обаче в много висока степен това изкуство се развива в манастирите, където се получава една единствена среда за развитие на школа, която сама по себе си е в известна степен изолирана от света, но не като тайно общество, а поради характера на киновийния монашески живот. Осен това може да се смята, че повечето западни трактати за живопис, написани до края на XIII век, се намират под силното и пряко влияние на византийски източници. От другяа страна, и по време на иконоборческата епоха (от VIII до IX век) много византийски художници отиват да работят на запад. Вероятно най-значителните свидетелства за традиционния начин за изработка на икони е т.нар. „Ерминия на зографското изкуство на йеромонах Дионисий от Фурна Евританийска”, написана в началото на XVIII век. Според него, преди да се нарисува една икона, иконописците постят, молят се, занимават се със Светото Писание и под въздействието на Дух Свети, чрез Божествена благодат започват своето „божествино и богупосветено дело”. Още през Средновековието иконописците са се водели в живота си от редица аскетически принципи, били са част от църковната йерархия и се намирали под надзора на специални старейшини, числящи се към висшия клир и отговарящи за изписването на храмовите пространства. Някои изследователи смятат, че за да се занимава някой с иконопис в Църквата, е трябвало да премине през някякво чинопоследоваие, нещо като ръковъзлагането при иподяконите.
Най-старите икони върху подложка в православния свят, които са се запазили до наши дни, се намират в манастира на Света Екатерина в планината Синай, където император Иустиниан (VI век) обичал да ходи на поклонение. Синайската колекция от икони е единствена в целия свят. Само там може да се проследи непрекъснатият развой на иконописта от VI век до днес. Така също и по време на иконоборството, когато във византийската държава е спряло производството на нови икони и са се унищожавали системно по-старите, в манастира „Св. Екатерина” продължавали да се израбтват стари портрети, които предлагат на съвременните учени възмжности за проучване. Както личи в тази изключително рядка колекция, най-старата техника в християнските икони , е енкаустиката, която е позната още в Античността, и с нея са се правели реалистични портрети. Още тогава е имало практика за лична употреба да се рисуват върху дървена повръхност митологични сцени с образите на езически божества. Това става особено популярно през късната античност и най-вече при мистериалните култове от времето на Елинизма.
От трите вида техники, познати в античността – фреско, темпера и енкаустика, за първите две се употребяват и до днес. Рисувнето чрез енкаустика става върху подходящо приготвена дъска, чрез земни пигменти на прах, разтворени във восък, които се пазят натрети в метално сандъче – палитра, под което тлее жар. Пренасянето им върху предварително подготвената повърхност на дървото става със специални инструменти, подобни на шпакла. Податки за енкаустиката можем да видим в книгата на Плиний Старе „Заэизобразителното изкуство”. В книга XXXV, гл. 41, той пише: „ В древността съществували два способа за рисуване с восъчни бои: с кавтерион и на слонова кост с кестрон (инструменти с остри зъбци), докато не започнали да боядисват военни кораби. След това се прибавил трети вид: да се разтопява восък и да се рисува с четка живопис, която на корабите не страда нито от слънце, нито от солена вода и от вятър. Свети Йоан Златоуст в една от проповедите си споменава за „рисуване с течен восък”. Но освен в живопистта в Древна Гърция енкаустика се използва освен за боядисване на корабии като декоративно средство в скулптората и архитектурата. Въпреки това някои автори считат Древен Египетза прародина на тази техника. Известно е, че древните гърци и египтяни са били отлични пчелари. Пчелният восък на погребалните портрети от Фаюм се обработвал по специална рецепта, за да придобие необходимата еластичност като свързвател. В споменатата книга Плиний Стари описва това по следния начин: „Най-напред чстият восък себие продължително време, след това, като се прибави към него малко нитрум (сода бикарбонат), се вари от три до четири пъти в морска вода, като всеки път се пречиства от образувалата се бяла пяна и се изсушава на слънце. Накрая към останалата вече изтиналата след варене маса се прибавя съвсем малко зехтин и Хиоски балсам (смола). Придобитият чрез този метод восък се нарича пунически/финикийски и за нетгови откриватели се смятат картгенците. Той показва по-висока точка на топене от обикновения пчелен восък и е по-еластичен, което спомого той да се свързва по-добре с пигментите. Дървената основа, върху която са направени портретите от Фаюм, е от липа, дъб, кипарис, явор, и от един особен вед смокиново дърво. Споменатата от Плиний Стари основа от слонова кост (използвана при древната енкаустична живописна техника) не е открита. На такава основа обаче са изписани някои диптихи от IV – V век произхождащи от древните християнски катакомби. Последните сведения за използването на восъка като свързвател за бои могат да се открият в Ранното средновековие (VIII век), след което той престава да се споменава в християнското изкуство и е заменен от жълтък и белтък.
Една от първите икони в тази теника е Христос Вседържител от първата половина на VI век, кояо се пази и до днес в манастира „Света Екатерина” в планината Синай. Иконографският модел на този портрет може да се свърже вероятно с личността на импратор Иустиниан, тъй като има устно предание, че самият той е дарил този портрет на Синайския манастир.
Енкуастика виждаме и у Фаюмските портрети, които се смятят за предшественици на иконите. Християните от Египет, които по своята традиция били свикнали да консервират телата на мъртвите и да ги полагат в специални гробници, слагали върху лицата им техен портрет, нарисуван върху тънка дъсчица (1 до 7мм) с техника енкаустика. Постепенно на тези портрети започват да се изобразяват заедно с мъртвия епископи и мъченици. Общите елементи у Фаюмските портрети и християнските икони са много: фронтално положение на лицата, внушението на големте очи, издаващо духовна задълбоченост, характерното положение на членовете на тялото. Пример за последното е портретът на млада жена, която държи в ръцете си светия символ анкх и отваря дланта на другата си ръка към съзерцаващия. Тази поза се тълкува от християнските автори като отхвърляне на идолопочитанието. Тя се запазва през вековете чак до отоманското владичество в икони на светци мъченици.
Енкаустиката не е единствената техника, която се изпорзва у Фаюмските портрети. Една една голама част от тях са рисувани с темперни бои, при които като свързващо е използван белтък или жълтък от яйце. При тази техника целият работен процес се извършва с четка чрез своебразно щриховане сехпридава пластичност на формите. Този начин се среща още у древногръцката вазопис. Тази техника не е толкова трайна, затова в някои случаи живописният слой е защитен от тънък покривен пласт пчелен восък. Този метод е бил прилаган в стенната живопис при XVIII династия на Новото царство в Египет. Тези живописни техники продължават съществуването си и във Византийската живопис – наследница на античното изкуство. Най-голям брой портрети от Фаюмските находки са изпълнени в смесена восъчно – темперна техника, при която чистата восъчна енкаустика е смесена с яйчня темпера. Така че вместо Хиоски балсам, чистият пигментиран восък се забърква в нагрято състояние с белтък или жълтък от яйце, като се прибавят и няколко капки зехтин. Получената мека паста се нанася също с метален инструмент. Съществуват и други разновидности на спомената техника.
Производствто на този тип портрети замира към края на IV век вследствие на издадения от император Теодисий през 392г. едикт, с който под страх от наказание (включително и конфскация на имоти) се забранява не само мумифициране, но и всички ритуални обреди, свързани с кута към праотците. Въз основа на широките обществени промени и новите изисквания на постоянно разширяващата се Църква, за целите на нейната проповед, в Египет се оформя ново коптско изкуство, обединявящо в себе си три културни наследия – египетско, антично и близкоизточно. Появата му се предизвиква от нуждата за естетическо задоволявяне на вече християнизираните широки слоеве от местното египедско население. Стиловият облик на т.нар. Фаюмски тип портрети заляга като основен принцип в естетиката на новото християнско изкуство. Както вече споменахме, именно иконите от манастира „Св. Екатерина” в Египет се смятат за най-старите запазени образци на иконописното изкуство, рисувани с тази техника.
През 359г. за първи път Римската империя се разделя на две административно почти независими части. Върху източните й територии се обособява Византииската империя, която въз основа на античното наследство създава своя култура и изкуство. Това изкуство намира широко разпространение и упражнява силно влиание извън пределите на империята, както в Западната римска империя, така и сред християните на Изток – Мала Азия, Месопотамия, Армения, Грузия, Персия и др. Античните митологични сцени биват
